Под бледото априлско слънце градът пъстрее като цветна леха. От стотици билбордове, многоцветни афиши се борят за вниманието ти. От тях гледат приветливо усмихнати мъже и жени – бъдещите народни избраници. Отвсякъде се сипят обещания и уверения, всеки си има лого, над което десетки имиджмейкъри са мъдрували седмици. Половината от обещанията да изпълнят – ще станем една малка Швейцария.
Коментарите са най-различни. Един дядо казва: Слизам аз от селския рейс и гледам – наш Петко ми се пули от афиша. Други се усмихват блажено и скромно осведомяват околните: Това е зет ми или синът ми, мъжът ми. Някои цъкат изненадано, защото им се струва, че не тези хора са в не тези листи. Едни са ентусиазирани, други цветисто псуват. Иска се смелост да се кандидатираш за народен избраник. Народът те познава. За едни ти си съсед, за други – работодател, за трети – служител, баща на двама щурави тийнейджъри, синът на бившия любовник на бившата жена на някоя мутра. Коментират се твои действия и постъпки отпреди двадесет години, за които ти отдавна си забравил.
Докато провеждам своето мълчаливо социологическо проучване, много често чувам онова изконно българско: Всички са маскари! Тези изказвания са нормални, те не ме провокират. Излизам от кожата си само, когато чуя някой самодоволно, на висок глас, с гордост да заявява: Аз пък няма да гласувам! Защо бе, джанъм, няма да гласуваш?! Защото нямаш мнение? Дори и селският идиот има мнение по всички въпроси. Вярно, идиотско, но го има. Защото не можеш да си избереш партия? Хайде, холан, как от толкова много партии и коалиции една програма не ти угоди и не ти допадна? Или смяташ, че ти си единственият, който знае какво трябва да се прави? Ами кандидатирай се тогава, не се крий на сянка. А може би ти е все едно? Ако човек няма нищо против да го управлява кой да е, не бива да протестира, че го управляват как да е.
В едно от своите интервюта Стефан Цанев разказва една древна история, толкова подходяща за случая, че се изкушавам да я цитирам цялата. Преди 27 века законодателят Солон дал на древните гърци един твърде странен закон: Ако поради несъгласие и неразбирателство възникне раздор и разединение сред народа, ако започнат смутове, то онзи, който в подобно време и при подобни прояви на граждански размирици не се присъедини към никого, а се отдръпне и се отдели от общото злополучие в държавата, този човек да бъде лишен от дом, имот и да стане изгнаник и заточеник.
Значи неучастието в гражданските дела се смятало за престъпление, апатията се наказвала най-строго. Няма по-грешна позиция от никаква позиция!
Аз ще гласувам!
Маргарита САПУНДЖИЕВА
Общественик
