От какво идва апатията в българското общество спрямо смъртта на негови членове, резултат от престъпното нехайство на отговорните фактори, били те министерства, агенции и други тем подобни държавни институции? В обществото трайно се е настанила тезата, че българинът трябва да си живее живота, да се наслаждава на празници и празни дни, и ако може – по-малко да работи. И много да не му мисли за нещастията на другите. Най-вече смята, че му е достатъчно да научи, че 12-годипната Сияна е прегазена на пътя, че 6-годишният Ангел е загинал от недобросъвестни лекари, че 18-годишната Маги е удушена от приятел – престъпник. И с това приключва състраданието на нашенеца. Откъде – накъде ще си губи времето да протестира, което би довело до това институциите да си вършат работата, за която им плаща и той – българинът. Не идва ли апатията от това, че каквото и да се направи у нас, нищо не ще се промени. До момента, в който нещастието, причинено от безотговорни държавни институции, застигне него самия. Когато го сполети обаче, той, българинът, коренно се преобразява. Изведнъж се активизира, създава групи, клубове, асоциации, фондации, дава интервюта в защита на еди какво си. Но вече е късно… Техните близки са си отишли.
Има една мисъл на Нобеловия лауреат, съветник на няколко американски президенти – Джон Кенет Гълбрайт: Обикновено хората формират комплекса от възгледите си веднъж в живота, а след това се държат за тях като удавници и не ги пускат до края.
Сн. Джон Кенет Гълбрайт
Петко ГЕОРГИЕВ
Наблюдател
